Историята на Джон Демянюк - смъртна присъда в Йерусалим

През 1975 г. след по думите му "задълбочено проучване в съветските архиви", Майкъл Ханусяк представя на Департамента по имиграция и натурализация в Ню Йорк, списък от 70 души, предполагаеми колаборационисти от украински произход. Сред тези имена е и това на Иван (Джон) Демянюк, който бил служил в Собибор и Флосенбург, според показанията на някой си Х. Данилченко. Това, задно със СНИМКА на идентификационна карта, уж докуметираща присъствието на Демянюк в двата лагера, се оказва достатъчно за департаманта по имиграция. Ролята на близкия до съветските власти Ханусяк за "трансформацията" на Иван Демянюк в свирепия лагерен тъмничар Иван Грозни, е пределно недвусмислена, а сенките на истинските пудбодители се подават зад кулисите. След като 1976 г. "Новини от Украйна" призовава официално властите в САЩ да се задействат по случая, Министерството на правосъдието иска Демянюк да бъде лишен от американското си гражданство, понеже попълнил неверени твърдения в апликационните си документи.
Междувременно, в Израел се намират свидетели, които идентифицират по снимка Демянюк като Иван Грозни от Треблинка. През 1979. случаят е прехвълен към създаденият от президента Картър, Офис за специални разследвания към Министерството на правосъдието. Задачата на звеното е да издирва и разобличава укрили се в САЩ нацисти и колаборационисти.

Прословутото факсимилие на паспорт с името "Демянюк" ,отпечатана на страниците на "Новини от Украйна", си остава и единственетото "документално доказателство", на което се базира цялото досъдебно производство в Израел. През 1986 г. Демянюк е екстрадиран. Делото започва, а оригиналът на ключовия за обвинението документ, така и не пристига от СССР по официалния ред. Доставя го една изключително любопитна личност - Арманд Хамър.

Хамър е американски олигарх от руско-еврейски произход. Поддържа тесни дружески контакти със СССР още от 20-те години, когато сключва с Ленин първия си договор за доставка на американска пшеница. В България става популярен като един от финансовите благодетели на асамблея "Знаме на мира".

Арманд Хамър с Людмила Живкова

Дитер Лехнер, експерт нает от защитата, доказва, че картата е пълен фалшификат, като при анализа са открити вещества навлезли в печатарството едва през 60-те! Екпертизата е потвърдена от криминална полиция на ФРГ. Прокурорът Михаел Шадек пренебрегва фактите и отсича:

Убеден съм, че Демянюк е убивал! Дали в Треблинка, Собибор или другаде, това е второстепенно! Ние разчитаме на нашите експертни доклади и ги считаме за не по-малко убедителни от преди.

Германските власти са "натиснати" и в крайна сметка, вещото лице изпратено пред съда от Федералната криминална полиция, прочита един твърде нееднозначен доклад, в който се отбелязва, че има известна прилика между ретушираната снимка от документа и истинския Демянюк. До своите началници в Германия, докадчикът д-р Алтман, пише:

Ясно е, фактическите съмнения трябваше да бъдат подчинени на политически съображения.

Оказва се, че снимката е правена през 1947 г. и е... взета от документите, с които Демямюк кандидатства за американско гражданство. Предположението, че КГБ официално са изфабрикували личната карта, до голяма степен се опровергава от лошото качество на изработка и от невежеството по отношение на структурата, която би следвало да издаде подобен докумет. Това Лехнер доказва убедително в експертизата си. Не бива да се изкючва обаче възможнистта, определен кръг в рамките на КГБ, свързан с американските имиграционни власти, да е съдействал за фабрикацията.

"Господ ми е свидетел, невинен съм! Невинен! Невинен! Невинен!" 

Към 1987 г. обвинението постепенно отстъпва от личната карта като основно доказателство и залага изключително на свидетелските показания. Свидетел номер 1 безспорно е Еляху Розенберг. Розенберг, преживял Треблинка, се прочува през 60-те с показанията си по процеса "Айхман". Почти всичко, което официалната историография приема за неоспоримо по отношение на Треблинка, дължим на неговите спомни. През 1947 г. във Виена, Розенберг твърди, че "украинецът Иван е убит в съня си от лагеристи през 1943 г". Когато защитата изтъква този факт пред съда, Еляху Розенберг смотава, че вероятно не е бил разбран правилно от протоколиращия разпита и че само бил чул слух от трето лице за убийството на Иван Грозни. Въпросният секретар Т. Фрийдман е жив и здрав, но отказва да свидетелства с аргумента, че е заплашван с убийство, ако потвърди показанията на Розенберг от 1947 г.

На 18 април 1988 г. съдът намира Демянюк "без колебание и с пълна убеденост" за виновен по всички обвинения , заключавайки, че той е надзирателят Иван Грозни от Треблинка. Седмица по-късно е произнесена и присъдата – смърт чрез обесване.

(следва продължение...)

Историята на Джон Демянюк - от Дубови Махаринци до Кливланд

На 17 март, след повече от 3 десетилетия борба за справедливост, от този свят си отиде Джон Демянюк, жертва на комунистическата пропаганда и ционисткия лов на вещици.

 Демянюк почина на 91 г. в старчески дом в немската провинция Бавария, осъден да прекара последните си дни далеч от близките си и своя втори дом Кливланд, Охайо. Душманите обаче не дават покой на Иван Николаевич и в смъртта!. Както подобава на вярващ православен християнин, роднините на Демянюк желаят тялото му да бъде пренесено и опято в украинската катедрала Св.Владимир. Т.нар. център "Симон Визентал" (частното юдейско Гестапо) размахва назидателно пръст, погребение в Кливланд щяло да се превърне в "демострация в подкрепа на покойния", а гробът му - в място "за поклонение на неонацисти".

На 3 април 1920 г. в Дубови Махаринци, украинско село във Виницка област, се ражда Иван Николаевич (Миколайович на укр.) Демянюк. Иван успява да преживее кошмарния Гладомор(1932-1933), а сетне започва работа като тракторист в местния колхоз. През 1941 г. е мобилизиран в съветската армия, но попада в немски плен само година по-късно, след битката при Креч. Откаран е в лагера Хелмно, край Лодз. Поставя траверси, разтоварва влакове и камиони, копае торф. През пролетта на 1944 г. заедно с още 350-400 военнопленници от украински произход, получава италианска униформа и заминава за Грац, където се възстановява (пристигнах "кожа и кости", свидетества Демянюк пред съда в Йерусалим) и възвръща теглото си. В началото на 1945 г. постъпва в РОА (армията на Власов) и е зачислен във Втора пехотна дивизия към охраната на генералския състав във военна база Хеуберг, но без да му бъде предоставено оръжие. Краят на войната посреща Демянюк в Австрия, на 9 май 1945 г. със свои другари от РОА се предава на американското командване в Залцбург. Оцелява и в хаоса на следвоенна Германия. Работи като шофьор към американската армия, задачата му е да осигурява транспорт до бежанските лагери. В Ландсхут, Бавария се запознава с Вера Ковлова, за която се жени през 1947 г., а 3 . по-късно се ражда и дъщеря им Лидия. Младото семейство митарства из Южна Германия до 1952 г. когато получава одобрение от американските власти и емигрира в САЩ. Установяват се в Кливланд, щата Охайо, където Демянюк започва работа като механик във фабрика на "Форд". През 1958 г. Демянюк получава гражданство и официално "американизара" малкото си име на Джон. Раждат се и още две деца - Джон-младши и Айрин.

Следващите 17 г. семейство Демянюк живее като част от американската работническа класа и украинската диаспора на Кливланд - най-старата в Съединените щати. Украинската общност обаче е идеологически разделена. Една част поддържа топли отношения със СССР. Тази група има и собствен вестник "News from Ukraine" (Новини от Украйна), чиито издател Майкъл Ханусяк не крие връзката си с властите в Москва. Според изследователи, основна задача на просъветсккото звено била да клевети настроените антикомунистически украински националисти в САЩ, пускайки "обвинения" за сътрудничеството им с нацистите по време на ВСВ. Последвали раздори между украинците в изгнание, а общностният им имидж търпял тежки удари.Тази съветски метод за борба с противниците, чрез дезинформация и фалшифицирани или напълно изфабрикувани доказателства, е добре известна. В средата на 80-те дори Федералното министерство на вътрешните работи излиза с официално предупреждение по отношение на тази практика. По-странното е как американските власти се оставят да бъдат повлияни от въпросната просъветска група по случая "Демянюк".

(следва продължение...)

Манипулираха лагерните спомени на Благой Попов

кориците на двете издания

Комунистите винаги са разглеждали историята преди всичко като инструмент на политическата борба и "ковка" материя, годна за манипулация с тежките чукове на пропагандата. Поколения българи учеха за фашисткото управление на "кръволока" Цанков, макар професорът да визма властта две години преди Мусолини да се самопровъзгласи за Дуче (1925г.), Ботев пък беше изкарван едва ли не някакъв пророк на марксизма-ленинизма, заради един стих.

Имайки предвит това, не се изненадах особено от новият вид на преиздадените от "Изток-Запад" спомени на "героя от Лайпциг" Благой Попов. Томчето, в което Попов описва ареста, сталинската пародия на процес и 17-те си години заточение из съветските лагери на смъртта, излезе за първи път в България през 2009 г. благодарение на печатница "Христо Христов". Заглавието - "За да не се повтори никога вече", такова каквото сам авторът бе избрал. То е важно, защото разкрива мотивацията на Попов да седне зад белия лист в последните месеци от живота си. Именно в заглавието е и директната присъда на комуниста (той все пак остава такъв до края) Попов над болшевишкия терор - това никога не трябва да се повтаря!

 "Изток-Запад" обаче, пуснаха мемоарите с ново заглавие - "От Лайпцигския процес в сибирските лагери", макар в книгата да няма и ред за Лайпциг, за процеса и за коминтерновската борба срещу фашизма. Повествованието започва със заминаването на Попов за СССР и завършва със завръщането му в България през 1954 г. След мое запитване, на какво се дължи тази промяна, от издателството отговриха, че са взели правата от Българското освободително движение в Париж, където през 1984 г. книгата била отпечатана с това заглавие. 

И така да е, подобна промяна на оригинала за мен е странна. Още по-страна е в комбинация с предговора на проф. Искра Баева, видна червена фалшификаторка на история. Та вместо предговора на политемигранта и бивш комунист Петър Семерджиев, който пръв издава спомените на български език в Израел през 1980 г. имаме диаметрално противоположен по смисъл и съдържаие текст на Искра Баева, директна пледоария в защита на Георги Димитров, посочен от Семерджиев, а и от самия Попов, като основен виновник за трагичната му съдба

Ето какво пише през 1980 г. Петър Семерджиев:

В брой 5 от 1935 г. на "Работнически вестник" органа на нелегалната по онва време БКП е отпечатано "Решение на ЦК на КП на България по повод декларацията на др. Попов и др. Танев". В него се твърди" Др. др. Попов и Танев не се солидализираха с линията на др. Димитров на процеса и пречеха на провеждането и." ..

Тези два документа бяха придружени от статия на Васил Коларов, озаглавена "За поведението на др. др. Танев и Попов на Лайпциския процес" . В нея могат да се прочетат думите: "Но доколкото те се опитват да се оправдават, едва ли тяхната самокритика може да се счита за задоволителна".Те разкриваха двуличието на човек, който се ползуваше от случая, за да прояви своята зла отмъстителност. За фракционната дейнсот на Коларов и Димитров всякаква самокритика на Попов и Хаджитанев не беше достатъчна, а обвиненията им  срещу тях бяха необходими, за да разчистят своя път към ръководното място в българската компартия, което те бяха заграбили. От тяхно име и с тяхно участие започна невиждана вакханалия, в която беше обхваната българската политическа емигация в Съветския съюз. В нейния разгар Георги Димитров беше провъзгласен за партиен вожд с пръв негов помощник Васил Коларов