Бунтар, който беляза поколение

Руди Дучке е най-прочутият и харизматичен лидер на немското студентско движение от 1968 г.
Преди 40 г. Йозеф Бакман, общ работник с крайнодесни възгледи, пресреща Дучке и го прострелва три пъти – в главата и рамото. Велосипедът на Дучке остава да лежи на улицата, а самият той е откаран в болница, където животът му е спасен. Атентатът го превръща в символ.

Син на пощенски служител, Дучке се ражда на 7 март 1940 г. в източната част на Германия. Получава силно протестантско възпитане, което по-късно оказва влияние върху формирането на политическите му възгледи. Като младеж се противопоставя на милитаризацията в ГДР и отказва да постъпи в армията. Убеждава и много от съучениците си да го последват. За тези действията, режима му отнема правото да следва в университет и това подтиква Дучке да избяга в Западен Берлин, малко преди Стената да бъде построена през 1961 г. На Запад се записва да учи социлогия, а не след дълго е и един от изтъкнатите лидери на Немската социалистическа студентска организация (НССО), основното студентско движение по онова време.

В годините след смъртта си, Руди Дучке е провъзгласен за герой от левичарите в Германия. Описват го, като “миролюбива и харизматична личност”, а улица в Берлин е кръстена на негово име. По ирония на съдбата, това е същата улица, на която се намира и централата на “Билд”.
Но истинска история на Дучке е далеч по-объркана и противоречива от създадения му образ. Без съмнение той не харесва източногерманските комунисти, но чрез публикации в крайнолявата преса е изказвал симпатиите си към Октомврийската революция в Русия и “много от нейните най-бележити синове”, между които Троцки, Николай Бухарин и Карл Радек.
Като студент е силно повлиян от неомарксистите на Франкфуртската школа и техниите критически възгледи за западното общество. Той не вярва в окончателната победа на комунистическата утопия, а счита, че обществото трябва да се демократизира все повече, чрез процеса на революционизация. Според Дучке, промените на Запад трябва да вървят ръка за ръка с движенията за независимост в Третия свят и демократизацията на страните от социалистическия блок. Възгледите на Дучке имат силен християнски корен. Нарича Христос “най-великият революционер”, а на Великден 1963 г. пише в дневника си:

“Христос Воскресе! Най-великата революция в световната история се случи – революцията на всепобеждаващата любов. Ако човеците изцяло приемат тази преоткрита любов в собственото си съществувание, в действителността на днешния си ден, тогава логиката на безумието ще секне.”

В доклад представен пред конференцията на НССО във Франкфурт през 1967 г. Дучке описва, че си представя бъдещато на организацията, като “група за саботажи и гражданско неподчинение”, която да предпазва населението от властта и репресивния апарат на държавата. Според него, градските партизани са най-подходящи “да разрушат системата от репресивни институции”.
Колко далече е бил способен да стигне Дучке по пътя на насилието, показва добре известният към днешна дата случай, когато помага за пренасянето на динамит до тайник, криейки го в бебешката количка под големия си син Хосеа-Че. Въпросният динамит така и не влиза в употреба.

В крайна сметка интелектуалният дискурс на Руди Дучке повлиява на студентското движение.
Настъпва огромно разочарование от доминиращата политическа класа и управлявашата “голяма коалиция” между християндемократи и социалдемократи (същата управлява и днес) и студенти от цялата страна се вдигат на протест.

Бащите виновни за нацизма

В Германия съществува уникален исторически фактор, който отличава местното младежко антивоенно движение от всички останали по света – страната все още не е преболедувала близкото си нацистко минало и геноцида над евреите извършен по време на ВСВ.
Гласовете на консервативните кръгове, които възприемат нацията, религията и традицията за по-важни от модерния индивидуализъм , заглъхват след серия публични процеси. Те хвърлят светлина върху ролята на немския елит в престъпленията на Третия райх. Когато “Аушвицкия процес” започва във Франкфурт, много млади хора се разочароват от поколението на родителите си. Те ги обвиняват не само за това, което са допуснали но и за последевалите десетилетия мълчание. В годините на следвоенно възстановяване и настъпващото “икономическо чудо”, много от бившите нацисти все още заемат ключови позиции в съдебната и изпълнителна власт. Сред младите нарастват опасенията, че са станали политически безсилни в условията на Студената война. Започват протести срещу превъоражването и ядрените опити, извършвани и от двате страни на Желязната завеса. Международните кризи съшо не се загърбени, особено онези свързани с политически репресии – намесата на Англия и Франция в Конго, сегрегацията в ЮАР, подкрепяния от САЩ режим на шаха в Иран. Когато Щатите навлизат във Виетнам, протестите прерастват в сблъсъци.

Една от главните цели на активистите обаче е, да предотвратят приемането на т. нар. German emergency acts (Закон за извънредни мерки) наложен от съюзниците, който давал право на правителството да приема закони и да взема решения без парламента в случай на безредици и извънредни ситуации.
Противниците на тези мерки твърдят, че подобен закон павирал походът на Хитлер към властта през 30-те. Когато “голямата коалиция” съставя общ кабинет през 1966 г. притесненията, че консолидирайки властта си, двете най-големи партии ще използват извънредните закони, за да установят нова диктатура, значително нарастват. Напрежението ескалира особено драматично след 2 юни 1967, когато по време на демонстрация против посещението на иранския шах в Западен Берлин, полицейски служител застрелва студента Бено Онезорг.

Преди инцидента, протестиращите наброявали едва няколкостотин души, но пресилените полицейски действия довели до смъртта на Онезорг, предизвикват поредица демоснтрации прерастнали в шествия. Вестник “Билд” обвинява самите студенти за трагедията, заради напрежението, което съпътствало протеста. Това допълнително сплотява младите.

През май 1968 “Извънредните закони” влизат в сила, това обаче не довежда тоталитаризма, от какъвто се опасяват всички. Студентското движение, провалило се в основната си цел, бързо започва да се разпада в началото на 1969, но от него покълва крайното насилие на RAF (Фракция Червена Армия).

RAF се оформя след идеологическия раздор в судентското движение от 1968, който отделя Руди Дучке от по-радикалните елементи. По-голямата част от движението се влива в редовете на реформираната от Вили Бранд Социалдемократическа партия, но преди всичко поставя началото на набиращите скорост културни и социални промени.

Както навсякъде, така и в Германия, поколението от 68-а постепенно става част от мейнстрийма. Самият Руди Дучке се връща на политическата сцена в средата на 70-те след протестите срещу строежа на ядрени централи. Той разбира, че новото движение има далеч по-широка база от студентското, а “зелените хора” ще са утрешните застъпници за прогресивните идеи. Включва се активно в подготовката по създаването на партията на "Зелените", но умира след епилептичен припадък причинен от травмите му, няколко месеца преди официалното учередяване на партията през 1980 г.

По-късно "Зелените" извоюват значимо място в немската политика, като някои от членовете и, сред които най-популярен е Йошка Фишер (също участник в събитията от 68-а), заемат и министерски постове в кабинетана на Герхард Шрьодер.

Публикувано от Николай Павлов в 0:16 |  

Етикети: 1968, история, либерализъм, общество, социализъм