Черна станция: Мислете с главите си, а не с телевизиите

Жан Бодрияр е роден през 1929 г. в Реймс. Френски социолог, културолог и фотограф, един от най-интерестните мислители на постмодернизма. Редактор на списанията "Utopie" и "Traverses", участник в събитията през май 1968 г. Автор на множество книги, есета и статии, между които: "Система на обектите" (1968), "Общество на потреблението" (1970), "Към критиката на политическата икономика на знака" (1972), "Огледало на производството или критичната илюзия на историческия материализъм" (1973), "Символичната обмяна и смърт" (1976), "Да забравиш Фуко" (1977), "Симулакрум и симулация" (1981), "Фаталните стратегии" (1983), "Прозрачност на злото" (1990).
Преподава до кончината си на 6 март 2007 година.

Основното понятие, формирало популярността на Бодрияр е понятието "симулакрум". Симулакрумът не е отражение на реалността, симулакрум - това е реалността, отражение на нищото. Това е отражение в огледалото, което не изисква нито огледало, нито изходен предмет. Съвременната епоха действителността се подменя от "мрежа от симулакруми", които вече нямат никакви съответствия в реалността. Те създават "хиперреалност", управляват поведението на хората, техните възприятия и накрая тяхното съзнание. А това води до загиване на субективността - дори човешкото "Аз" представлява съвкупност от симулакруми..

Съвременният човек, подкупен от нестихващите хвалебствени разсъждения за настъпващата абсолютна информационна глобализация, е свикнал да мисли, че е информиран буквално за всичко, което се случва по света и в обществото. Престанал е да си задава въпроса за истинността, защото му се струва дискомфортен. Той помни, че "информацията означава власт" и считайки се за информиран, се възприема донякъде и за могъщ. Тестването на истинността на обкръжаващото го информационно поле ще му покаже реалния свят, в който той не може да разчита буквално на нито един от типичните източници на информация, а усещането за мощ се сменя с усещането за безпомощност, дезориентация и информационна слепота. Следва обаче да се отбележи, че благодарение на същата тази глобализация и усилията на хората, създаващи информационната картина на нашия свят, човек все по-рядко и по-рядко се сблъсква с реалността. Всъщност и впечатлението от подобен сблъсък следва да е по-болезнено.

Ако се попитаме откъде знаем за събитията, случващи се по света и ще разберем какво е това Телевизия и Интернет. Разбира се, може да се възрази, че има още радио, книги, филми и общуване със заобикалящите ни хора, но се опасявам, че всъщност всички тези добавени източници на информация ще се сведат до първите два. Какви са причините? Те са прости - Телевизията и Интернет са най-глобални, най-разнородни по състав (телевизионните компании или сайтове) и пораждат у нас най-малко съмнения. Тук именно се крие и една от най-големи грешки на съвременния човек - доверието.

Хората вярват на мненията, на картинката на TV екрана, доверяват се на съдържанието на сайтовете. Може би това ще е един неочакван пример, но се замислете: За какво количество важни събития, случили се по света, да речем за последните 10 години, ние можем да твърдим, че познаваме и истинската, доказаната и реалната картина. Изминали са няколко войни, големи техногенни катастрофи, терористични актове ... И не е учудващо, че в тази ситуация проблемът на реалността и на струващото ни се, възниква доста остро. Много по-лошо е, че отричайки обкръжаващата информационна среда, човек я отрича така категорично и сляпо, както някога е вярвал в нея.

Какви могат да бъдат фазите на образа?

1. Образ (имидж) - отразява съществуващата реалност (действителност)

2. Образът (имиджът) маскира и изопачава съществуващата реалност

3. Образът (имиджът) маскира отсъствието на реалността

4. Образът (имиджът) въобще няма никаква връзка с каквато и да е реалност - това си е чист симулакрум.

В първия случай образът е по-скоро положително явление. Той е представата за подредения знак, символ. Във втория случай той е отрицателен - образът е пагубно явление. В третия - представата е свързана с ролята на магия, която маскира отсъствието. В четвъртия - това е феномен, с който въобще не се свързва никаква представа - това е симулация.

Като пример за симулация Бодрияр описва феномена Дисниленд: «Свръхреален и въображаем Дисниленд - съвършенният модел на обърканите закони на симулацията. В началото това е игра на илюзии и фантоми: пирати, граници, бъдещ свят и други такива. Това е въображаем свят, който се предполага, че съществува и прави всичко това успешно. Това, което обаче привлича хората повече, е социалния микрокосмос, миниатюрната и религиозна Америка със своите преимущества и недостатъци. Паркирате колата си извън Дисниленд, заставате на опашка вътре и вече не искате да излизате. В този въображаем свят единствената фантасмагория е типичната за тълпата топлина и притегателна сила, а също и прекалено голямото количество устройства, които създават и поддържат този ефект на многобройни преживявания.

В пълен контраст с това се намира самотата, изолираността на площадката за паркинг извън Дисниленд - това е истински концентрационен лагер! Или вътре - цялото разнообразие на най-различните устройства привлича хората, а навън има само самота, насочена към устройството. Това устройство е автомобилът. И по едно напълно невероятно съвпадение (такива съвпадения безспорно са едно от най-очарователните свойства на този свят) този силно замразен инфантилен свят е бил създаден от човек, Уолт Дисни, свят, който впоследствие е замразен от него самия и сега очаква при минус 180 градуса по Целзий своето възкресение.

Можем ли да кажем, че даденият пример е единствен и въобще, че е специфичен, тъй като Дисниленд и неговата свръхреалност са част от детското възприятие? Можем ли да твърдим, че "светът на възрастните" е "по-сериозен? Не. Освен това, фантомите от света на възрастните са много повече и вярват в тях по-преданно. Съвременната политика, икономика, понятие за "демокрация", "обективност" на масмедиите, реалността на компютърната действителност ...

И това е само капка в морето на днешните ни заблуди. Когато ни произнасят думата "демокрация" (а ние сме свикнали да я чуваме), вече не се питаме дали наистина се чува гласа на народа, дали в страната, в която се говори за това властта не е узурпирана от 2-3 партии. Ние просто не подлагаме на критика това лъжливо понятие. Когато по новинарските канали ни съобщават, че еди какъв си терористичен акт е извършен от определена терористична организация или човек, ние не се стремим да отхвърлим тази информация като недоказана или още повече като фалшива. По-скоро сме склонни да се интересуваме от истината, касаеща отдавна изминали събития, като Карибската криза, убийството на Кенеди, историята на 3-ия Райх ... Защо? Защо ние, знаейки, че голяма част от информацията, идваща към нас, е лъжлива, не можем да се откажем от възприемането на този поток. Всъщност хората сами са склонни да живеят в илюзии, мистификации и не се стремят да видят реалния свят. Съвременният човек не може да каже "не зная" за това, което се случва. Той желае да има свое собствено мнение, макар и основано на недостоверна информация. Да анализираш фактите от предишни години и да посочваш, че хората тогава са ги дезинформирали е популярно и привлекателно, тъй като поставя съвременните хора в по-информирано и изгодно положение в сравнение с хората от 60-те или например от 80-те години.

източник: Найден Йотов, "Бодрияр - теоритик на съвременното общество"

Визуалната манипулация с пропагандна цел не е от вчера и онзи ден, нито пък е приоритет на определен политически или социален строй. Константни са целта (да внушиш нещо), медията (посредник) и публиката (да повярва в нещо). Вариативна е степентта, в която е необходимо да бъде промит мозъка на зрителя и развиващите се технологии, с които това се постига.