В така представените интервюта от колегите, ми правят впечатление няколко неща, които не ме изненадаха по никакъв начин, защото и моите наблюдения отидоха в подобна посока.

Първо, младите хора масово се чувстват дистанцирани от политиката, те не се интерсуват от нея, нямат усещането, че може да повлияе пряко на личния им живот. Една от интрвюираните казава - “Ако не мога да се справя в ситуацията, тогава ще се заинтересувам”. Всъщност и мнозинството от българските граждани се политизират именно в моменти на тежка икономическа и социална криза – 90-91 г. и 96-97 г. Едва когато всеки идивидуално почуваства и дефинира ситуацията, като тежка, тогава успява да се генерира някаква енергия за социална промяна на базата на гнева. С други думи, докато има поне хляб и сирене, българинът не е склонен към особена политическа активност. Това се потвърждава и от по-възрастните респонденти, които сравняват първите демократични избори от началото на 90-те с настоящата ситуация. Ентусиазма, че нещо зависи от гражданите и най-сетне са получили възможност сами да изберат управлението на държавата постепенно се изпарява, като най-често за повратна точка се посочва 2001 г. Поредица от излъгани очаквания отказва много от по-възрастните от участие в изборите. Разочарованието им обаче ми се струва неизбежно, защото повечето от тях не са имали конкретни очаквания от политиците. Казва се “да живеем по-добре”, “България да се оправи”, “да ни управлява човек, който да направи всички доволни”. Подобнни генерализирани очаквания е по принцип невъзможно да бъдат осъществени, защото всеки влага нещо различно в тях, а освен това “винаги може и още”. Подобно обобщаване най-вероятно се дължи на това, че хората не познават добре проблемите на страната, което допълнително ги отделечава от политиката и не им позволява да подредят ясно приоритетите за себе си. От друга страна това устройва и политиците, които също в голямата си част са слабо подготвени и бягат от конкретика в предизборните си платформи. Нереалистичните очаквания водят до убеждението, че нищо не зависи от изборите, нищо не се променя (България “не се оправя”) и няма никакво значение кой точно ще управлява.

Чисто политически аргументи липсват и у тези, които все пак упражняват правото си на глас. Това се усеща най-отчетливо в избирателите на Бойко Борисов, които са привлечени от неговата харизма. Привържениците му се аргументират, че им вдъхва доверие, че му симпатизират и им изглежда "сериозен човек". Те гласуват за Бойко, а не за партия ГЕРБ, дори когато изборите не са мажоритарни, а партийни (каквито бяха тези за Европейски парламент и общински съвет). Подобен феномен се наблюдаваше и през 2001 г., когато личното доверие към Сименон Сакскобурготски се трансформира в убедителна победа за партия НДСВ, като в огромната си част избраните за депутати дори не бяха известни на гражданите.

Една от интервюираните разказва, че на президентски избори гласувала за Жорж Ганчев, не защото считала, че е най подходящ за поста, а защото и бил най-симпатичен. Отново пълно отсъствие на политически аргументиран избор.

В разочарованието и отчаянието си, една част от респондентите заявяват, че вече приемат нормално факта, че всички политици крадат – “който може, нека да краде”. Дори са склонни да подкрепят такива личности – “знам, че и Бойко Борисов креде, но поне влага и нещо в държавата”. Подобни изявления, граничещи с цинизма, показват липсата на съпротивителни сили у българите срещу статуквото, от което в същото време не са доволни. Те започват да го приемат за даденост, за нещо което не може да се промени, като по този начин стават част от него. Интуитивно търсят “по-малкото зло” в рамките на статуквото, без да са убедени, че нещо наистина ще се промени. Или по-скоро, бидейки убедени, че нищо няма да се промени.

Така може да се заключи, че гражданите са общо два вида – негалсуващите, разочаровани от политиците, които не са покрили високите им, но прекалено абстрактни изсквания (“България да се оправи”) и все още гласуващите, които също са загубили голяма част от ентусиазма си от началото на 90-те, но считат избора за свой граждански дълг и се спират на “по-малкото зло” от всички в рамките на статуквото (“този, който краде най-малко”) или водени от симпатии към конкретна харизматична личност (Жорж Ганчев, Симеон Сакскобурготски, Бойко Борисов).