За претенциозната псевдоелитарна посредственост и неугасващия пламък на нейното творчество

Мда, по-дълго заглавие не бях слагал. Обикновено гледам да се побера в един ред. Сега обаче нямаше как. Чувствам се морално задължен да предупредя невинния си гостенин, с кого му престои да се сблъска в следващите редове, та ако има слаби нерви или скоро се е хранил, да отложи четенето за неопределено време.

Става дума за едни биологични единици от женски пол, които поради отчайващата липса на съответния оператор от мъжки пол, са решили да се захванат с писане.
Въпросните лелки са на възраст между 40 и 50 г., поддържат собствен сайт или блог (най-често в "минималистичен арт стил", украсен с черно-бели снимки от повяхналата им младост), къдто се отдават на сладката си слабост - графоманията. Редят поезия-лайна, проза-лайна, понякога се занимават и с фотография-лайна или с изкелеферчена-псевдоекспериментална-вижте ме ква съм интелектуалка музика, също лайна, разбира се. Повечето се успели да финансират крастата си, издавайки нечетен брой книги - 1 или 3, най-често 1. Въпросната книга неизбежно е силно кафяво-лайнян псевдоинтелектуалeн посредственячески претенциозен бълвоч, какъвато е и авторката. За сметка на това, тя (скъпоценната книжка) е силно рекламирана и презентирана в личния сайт/блог на подписващата биологична единица от женски пол, както и всичко останало, което никой и под никакъв предлог не се е съгласил да издаде, Господ здраве да му дава. Всякакви отзиви, различни от егоподдържащите венцехвалебствия са силно нежелани и докарват до бяс прескочилите в критическата лелки-феминистки.
Виден представител на тази фауна е другарката Милена Фучеджиева, дъщеря на другаря Дико Фучеджиев. Другаря Дико Фучеджиев, за сведение, е бивш партиен функционер, прочут най-вече с това, че е съселянин на друг заслужил другар - Начо Папазов, за когото Радой Ралин написа - "не се страхувам от министъра на културата, а от културата на министъра".
Та другарката Фучеджиева понастоящем пребивава Съединените щати, гнездото на империализма и капитализма, както ни учеха някога хора като баща и. Това разбира се не е някакъв прецедент. Огромен процент от дечицата на бившите номенклатурчици си развяваха задниците на Запад още във времената, когато на редовия българин беше забранено дори да припарва до пограничните зони. А сега взеха, че останаха да живеят (загниват и морално упадат) там. За преселили се в Коми, данни все още няма.
Въпросната Фучеджиева е връх на претенциозната псевдоелитарана посредственост, която очевидно е получила по наслество. Не е странно, че подобни индивиди, отгледани в сатенените чаршафи на комунистическия елит, разглезени до безумие и напомпани със самочувствие без покритие, не притежават и капчица реална преценка, както за себе си, така и за света, който ги заобикаля.
За доказателство прилагам част от словоизлиянията на пациента М.Ф.

"След 3-годишно живеене в Париж, където баща ми беше културно аташе, и да, аз съм “конюнктурно” дете, каквото и това да означава, се върнахме в България. Приеха ме във Френската гимназия. В Париж бях най-добрата по френска литература от целия клас, а сред съучениците ми бяха един Ротшилд, синът на главния архитект на Париж, синът на притежател на 18 замъка по Лоара и т.н. – все деца израстнали в семейства с гигантски претенции за култура. Размазвах ги с писането си на теми за Рембо, Юго и останалите. И след тези 3 години, през които учех в клас със специална литературна насоченост, се стоварих в реалността на една учебна система, в която задължително се учеше сериозно химия, физика и математика. Бях уплашена, защото нищо не разбирах. Няма да се впускам в обяснения какво е да се преместиш от свят, в който съчинявах диалога между каубой и хипи, в такъв, където трябваше да пиша за Ленин и Тодор Живков. Всъщност с 1 дума може да се обясни – депресия. Нашите ми взеха всички възможни учители по физика, химия и математика и аз просто полудях. Въпреки усилията ми, получавах все двойки и тройки. И ми писна. Писна ми да уча тъпотии, пък и да ме наказват за това, че не ги разбирам. Това, от което разбирах, го нямаше в новото ми обкръжение. Свободата да съм себе си ми беше отнета. И си казах: Е се’а ще ви разкажа играта. Почнах да бягам, да пия, да пуша, да се друсам с Котерпин и Седалгин нео, и стана страшно. Родителите ми не знаеха какво да правят с мен. А аз развих в себе си една яка безмилостност. "

Лайна! Лайна! Лайнааааа! И един Ротшилд...Надявам се да не ви се наложи да се надрусате с Котерпин и Седалгин нео, след това на което ви подложих с НЕлюбезното съдействие на другарката ФУКЛАджиева. Обещавам да компенсирам с по-разведряващ следващ пост.