Спомняте ли се любимата мантра на българските комунисти от началото на промените? "Мирен преход, мирен преход, мирен преход". Така упорито я повтаряха, че дори в съзнанието ми на невръстно хлапе от онова време се е просмукала. Тогава си го представях "мирния преход", като някаква разходка в парка. Детска му работа. Обаче май съм бил близо до истината. Пратиха ни другарите да се разхождаме за зелен хайвер, като междувременно си уредиха благоденствието в условията на "митингова демокрация"(по класика Живков). Като имаме предвид комунистическото верую, че властта се взема и дава само с кръв, не е трудно да се досетим в чии ръце си седи и до днес.



И понеже, както във всяка игра, и в играта на демокрация ти трябват поне двама, създадоха си "опозиция". Онези "опозиционери" от началото на 90-те отдавна ги разкрихме. Автентичните антикомунисти и политзатворници бяха майсторски изолирани от процесите и на тяхо място спуснаха хора, като Желю, Берон, Ал. Каракачанов, Румен Воденичаров, Доган и останалите марионетки. Един от тези, Петко Симеонов, и до днес обича да се хвали, какъв огромен успех за българското общество е, че на 14 декември 1989 г. не се достигнало до "румънски вариант". А успехът всъщност е на БКП, защото една кървава раздяла с режима, щеше да провали реализацията на плана им за трансформация на властта в условията на нов световен ред. Това беше цената, която се налагаше да платим, за да има справедлива разплата с комунистическата върхушка, за да се въведе лустрация, да бъдат отворени всички досиета преди ген. Семерджиев да започне да ги унищожава, да се спре източването на капитали, а Луканов и Огнян Дойнов да си платят за гяволъка. Защото безплатен обяд наистина няма, камо ли безплатна свобода. Този урок го мъчим от Априлското въстание и още не можем да го научим.



Втората историческа възможност бе 10 януари 1997 г. Тогава сякаш кукловодите за миг бяха изтървали пиесата от контрол и трябваше още съвсем малко, за да отвоюваме радикални промени. БСП щеше да замине в историята, ако Иван Костов не я беше спасил. Да, именно той, защото Николай Добрев просто не беше в положение да диктува условия. Двамата договориха политическото оцеляване на Партията, срещу прехвърляне на властта в ръцете на опозицията. И въпреки всичко, реформите се отприщиха благодарение на гражданския бунт от зимата на 97-ма. Дори потиснатия почти в зародиш гняв на хората, изтласка страната нагоре и ни ориентира в принцпно правилната посока. Ако си бяхме спестили и това услие, спокойно се превръщхме в черната дупка на Балканите. Сега скатавайки се, сме на път да се превърнем в черната дупка на ЕС.

Замислих се по въпроса покрай събитията в Гърция през последната седмица и повръхностните анализи на повечето български медии. Наблегна се на формалния повод за размириците (убийството на момчето в Атина), а не на огромните политически и социални проблеми там, доста сходни с нашите.



След краха на режима на полковниците, практически Гърция се управлява от два семейно-олигархични клана - Папандреу (левите ПАСОК) и Караманлис (десните "Нова демокрация), които се редуват безалтернативно във властта вече близо 35 г. Резултатът от цялата схема е, че едва с приемането на България и Румъния и след 26 г. членство, гърците доживяха да не са най-бедни в Европейския съюз. Ние пък трябва да сме доволни, че благодарение на крадливите им политици, Брюксел въведе строгия контрол над фондовете, който имаме днес.
Казано с думи прости - именно неприемливто за мнозинството гърци статукво доведе до избухване на размириците. Бунтовниците там за съжаление допускат една фатална грешка, присъща на анархистите - действат твърде стихийно и губят обществената подкрепа. Безогледното опустошаване на магазини, заведения и автомобили, отчужди средната класа от каузата, а без нейната съпричастност радикални промени са немислими. Ако атаките бяха съсредоточени основно върху партийните централи и прилежащия им медиен и финансов слугинаж, знакът щеше да бъде разчетен от по-широки обществени слоеве.
Изводът за мен е следния. Има страни по света, където развитието и задълбочаването на демократинчия процес върви сравнително гладко поради ред причини, които са тема на отделен разговор. България, за съжаление, не е измежду тях. Гърция също, бих добавил и Италия. Типичните за нас лоши политически практики, водещи до високи нива на корупция, липса на върховенство на закона и ниски темпове на развитие, са способни да задушат и "опитомят" народовластието и контрола над политическата класа. Липсата на реална демокрация и контрол над властниците от своя страна стимулира негативните явления, като по този начин се затваря кръга. Изходът е именно в гражданския бунт, който периодично да "отпушва" системата и да връща топката в ръцете на народа.